Автор: Милош Радакович

Милош Радакович е основател на Specter Consulting, автор и лектор. Над 10 години работи в HR и развитието на лидери, изграждането на процеси по подбор и задържането на таланти. Днес работи като ментор с новоназначени мениджъри и консултира компании, които искат да трансформират процесите си.

Почти всеки основател на растяща компания носи един и същи страх и почти никой не го изрича на глас.

Страхът е, че в деня, в който въведе истинска структура, нива, ясен репортинг, длъжности с граници, нещото, което е направило компанията специална, ще умре. Че топлината ще стане бюрокрация. Че семейството ще се превърне в корпорация. Че хората, които идваха в събота, защото обичаха мястото, изведнъж ще гледат часовника.

Затова основателите отлагат. Държат компанията плоска далеч след размера, при който плоското работи. И вярват, че така пазят културата.

Правят точно обратното. И за да се разбере защо, трябва да се погледне откъде идва този страх.

Откъде идва убеждението

Страхът не е ирационален. Има си корен и коренът е реален спомен.

Повечето основатели някога са работили в голяма компания. И там са видели структурата в най-лошата ѝ форма. Безсмислени нива. Мениджъри, които не правят нищо, освен да препращат имейли. Решения, които обикалят петима души и се връщат по същия начин. Хора, скрити зад длъжности, които ги предпазват от отговорност. Правила, които съществуват, за да прикриват нечий страх.

Когато такъв човек тръгне да прави своя компания, той бяга точно от това и съвсем разбираемо си казва: при мен няма да е така. Никакви нива, никаква йерархия, всички сме равни, всички правим всичко.

Грешката е, че той помни симптома и го бърка с болестта. Това, което е мразил в голямата компания, не е структурата, а лошата структура. Бюрокрацията, която е различно нещо, маскирано със същата дума. И сега бяга и от двете, включително от това, което всъщност му трябва.

Какво наистина убива културата

Ето обрата, който повечето основатели виждат твърде късно. Културата в растяща компания не умира от структура. Умира от липсата ѝ.

Представи си компания от седемдесет души без ясна структура. Никой не знае точно кой за какво отговаря. Решенията чакат основателя, защото само той може да ги вземе. Двама души тихо правят едно и също, а трето важно нещо не прави никой. Новият човек не знае при кого да отиде и затова отива при всички, тоест при никого. Конфликтите нямат къде да се решат, затова се трупат.

Това не е топло семейство. Това е хаос, който изморява хората много повече от която и да е структура .

Защото хаосът има цена, която основателят не вижда, понеже я плаща бавно. Хората се уморяват не от работата, а от търкания около работата. От това да не знаят кой решава. От това да повтарят. От това да чакат отговор, който все не идва. Енергията, която основателят мисли, че пази, като държи всичко гъвкаво, всъщност изтича всеки ден през пукнатините на липсващата структура.

Културата, която той се опитва да защити, се дави точно в свободата, с която мисли, че я пази.

Защо структурата всъщност е грижа, не контрол

Има един начин да се преобърне целият този страх и той е да се види какво всъщност прави структурата за хората.

Когато един човек знае точно за какво отговаря, той може да се гордее с резултата си, защото резултатът е негов, а не разпределен между петима. Когато знае при кого да отиде, спира да хаби енергия в лутане. Когато има ясен мениджър, има и човек, чиято работа е да се грижи за неговото развитие, вместо това да е ничия работа. Когато конфликтът има къде да се реши, той не гние.

Структурата, направена правилно, не е клетка. Тя е скеле. Държи тежестта, за да могат хората да стоят изправени, вместо всеки да крепи всичко сам.

И тук е разликата, която основателите пропускат. Бюрокрацията е структура, която служи на себе си, правила заради правилата, нива заради статуса. Добрата структура служи на хората, прави работата им по-ясна, по-справедлива, по-малко изтощителна. Една дума, два противоположни резултата. Основателят, който бяга от бюрокрацията и затова избягва всякаква структура, е като човек, който е ял развалена храна веднъж и затова е решил да спре да яде.

Какво показва практиката

Онова, което виждам при компаниите, стигнали до този праг, е почти винаги едно и също. Основателят се страхува от структурата до момента, в който болката от липсата ѝ стане по-голяма от страха.

Обикновено този момент идва късно. Идва, след като е загубил няколко добри човека, които са си тръгнали объркани. След като е усетил, че денят му отива изцяло за гасене на пожари, които структурата би поела. След като екипът, който някога е бил най-голямата му гордост, е започнал да се чувства уморен и разединен, без той да разбира защо.

И почти винаги, когато структурата най-после влезе, правилната структура, не бюрокрация, се случва обратното на страха му. Хората въздъхват с облекчение. Най-накрая знаят къде стоят. Културата не умира. За първи път от месеци тя има върху какво да стъпи.

Накрая

Основателите, които най-много обичат компаниите си, понякога им причиняват най-голяма вреда, като ги държат малки по начин, по който вече не са.

Не защото не им пука. Защото бъркат спомена за лошата структура с идеята за всяка структура, и в опита да спасят културата, я оставят без опора точно когато най-много ѝ трябва.

Духът на първите десет души не идва от липсата на правила. Идваше от обща цел и от споделена отговорност. И двете могат да оцелеят при растеж, но само ако някой построи нещо, което да ги носи, когато хората вече са твърде много, за да се държат само на доверие и памет.

Структурата не е врагът на културата. При правилния размер тя е единственото, което я спасява.

Още от автора:

Истината се показва на вратата, или защо това, което напускащият ти казва, има значение

Още един workshop няма да оправи културата в компанията

Компанията ти расте, но структурата остава същата? Това може да ти струва скъпо

Екипът не се строи в презентации, а в трудните разговори

Повишението не те прави лидер: грешките, заради които новите шефове "изгарят"