Автор: Автор: Мартин Петров, основател на Alice-Wonders.com. Мартин Петров е преподавател и ментор с мисия да вдъхновява хората да мислят критично, да предоставя обективна информация и да стимулира активен обществен дебат. С богат опит в сферите на международния маркетинг, бизнес развитието и обучението на лидери, Мартин посвещава своята дейност на позитивната промяна в обществото. Завършил е "Датския колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг" в София и е специализирал международен маркетинг и мениджмънт в Дания.

В страна, където разочарованието е започнало да се приема като форма на реалност, а посредствеността - като норма, образованието не само не е спасение, а пряк път към национална капитулация. Не просто демографската криза, нито дори икономическите цикли, а именно сривът в образованието е най-яростният саботьор на бъдещето на България.

Икономиката страда не само от недостиг на ръце, а от липса на умове, дух и амбиция - все резултати от образователна система, изоставена от отговорност и лишена от визия.

Българският бизнес отчаяно търси кадри - над 261 000 души. Това не е число, това е диагноза. Строителството стене, здравеопазването умира, ИТ секторът бърза да изнася проекти в чужбина, защото тук няма кой да ги реализира. Самата идея, че в държава с над 6 милиона души не могат да се намерят квалифицирани специалисти, е абсурдна - и в същото време неизбежна, щом източникът на кадри е образователна система, която произвежда дефицити, а не умения.

Проблемите започват още от предучилищното ниво, където децата попадат не в средище на вдъхновение и знание, а в институции, чиято инфраструктура напомня на 70-те години на XX век, а методологията - на XIX век. Учителите - често демотивирани, с ниски заплати и още по-ниско обществено уважение - са оставени да оцелеят в среда на агресия, бюрокрация и отчаяние. Кой ще вдъхнови едно дете към наука, когато самият учител се чувства излъган от системата?

Началното и основното образование страдат не само от недостиг на ресурси, а от системно пренебрегване на истинските нужди. Учениците излизат без функционална грамотност - не разбират какво четат, не могат да решават елементарни проблеми, не умеят да мислят критично. Това не е просто културен срив - това е икономически саботаж. Когато млади хора излизат от училище с липсващи базови умения, бизнесът получава не ресурс, а тежест.

Ранното отпадане от училище е другият гробокопач на икономиката. Над една десета от учениците не стигат до 12 клас. Те не просто отпадат от училище - те отпадат от бъдещето. Без диплома, без квалификация, те се превръщат в баласт, не в двигател на растежа. Страната губи не само икономическа стойност, а човешки потенциал - най-ценният капитал, който може да притежава една нация.

Средното образование би трябвало да бъде мост между знанието и практиката. У нас то е пукната плоча. Профилирането не отразява нуждите на пазара, професионалните гимназии са изостанали технологично, а "елитните" училища се броят на пръсти и се превръщат в бастиони на социално неравенство. Ученикът не се подготвя за живот, а за изпит - и то такъв, който често не измерва нито умения, нито мисъл, а способността да възпроизвеждаш шаблон.

Висшето образование е трагикомичен финал на тази фатална пиеса. Университетите са превърнати в търговски дружества, дипломите - в стока, а студентите - в клиенти. Специалности, които не отговарят на никакви икономически потребности, бълват безработни висшисти, докато инженерните дисциплини изнемогват от недостиг. Практическото обучение е по-скоро илюзия, а връзката с реалността - почти нулева. Така държавата субсидира собствената си безработица, иронично инвестирайки в ненужни кадри, докато нужните емигрират.

Емиграцията, този трагичен изход за мнозина, е не само симптом, а и ускорител на кризата. Всеки трети млад висшист избира чужбина - не защото мрази родината, а защото тук не смята, че има къде да се развие. Мозъчният дренаж е не просто статистика, той е морална присъда над държавата, която не може да задържи най-добрите си хора. Какво се случва с една нация, когато елитът ѝ напуска, а останалите се чувстват ненужни?

Икономиката, обаче, не прощава. Тя не е идеология, тя е математика. Нуждае се от точни кадри, от грамотни служители, от хора, способни да адаптират, внедряват, ръководят. Българската икономика се задъхва не от липса на възможности, а от липса на хора, които да ги реализират. Всеки незапълнен работен пост е пропусната печалба, всяко недообучено дете - образованието изгубена инвестиция. Пазарът на труда не може да чака да се реформира - той иска решения днес, сега.

Когато държавата се проваля в ролята си на гарант на бъдещето, единственият останал носител на влияние и възможности е бизнесът. Тук идва време да зададем въпроса: какво прави българският бизнес, когато образователната система затъва в посредственост? В повечето случаи - мълчи. А мълчанието, особено на влиятелните, е съучастие.

В една демократична и пазарна икономика, бизнесът не е просто икономически играч, той е морален субект. Той има ресурсите, мрежите и легитимността да говори. Ако не го прави - ако не настоява, ако не оказва натиск, ако не се противопоставя - той не само губи кадри, той губи достойнство. Един бизнес, който си позволява да се адаптира към упадъка, вместо да се бори с него, вече е загубил не пари, а кауза.

Компаниите трябва да престанат да бъдат просто клиенти на кадри и да станат създатели на възможности. Това означава да инвестират не само в стажантски програми, а в изграждане на системи за дуално образование, партньорства с университети, стипендии, курсове, менторство. Не е нужно всяка фирма да изгражда своя академия, но е морално задължително да участва в процеса по подготовка на човешкия капитал. Защото образованието не е услуга, която държавата дължи на бизнеса. То е общо усилие, общо дело.

Големите работодателски организации би трябвало да се превърнат в политически и културни двигатели на промяната. Те трябва да поставят образованието като тема номер едно в дневния ред - не след фискалната политика, не след субсидиите, не след облекченията за бизнеса. Без грамотна работна сила няма икономика. Без образовани граждани няма пазар. И всяка загубена година е фалит на бъдещето.

Когато бизнесът започне да осъзнава, че той не просто търпи последствията, а има силата да прекъсне този порочен кръг, тогава се отваря вратата към истинска трансформация. Това не означава да поеме функциите на министерството, а да стане негов коректив. Да настоява за прозрачност в разпределението на образователните субсидии. Да изисква модернизация на учебните програми. Да предложи адекватна прогноза на нуждите на пазара. Да постави на масата реални примери как се подготвят кадри в развитите икономики и как България може да ги адаптира.

Пазарната икономика не е идеална, но има едно безценно предимство - когато тя говори, властта слуша. Политическите елити могат и да пренебрегват гласа на преподавателите, но не могат да си позволят да игнорират гласа на работодателите. Тук се крие силата, която досега остава неизползвана. Бизнесът в България трябва да излезе от комфортната си зона и да приеме, че не може да иска развитие, без да поеме отговорност за неговото изграждане.

Няма нищо по-опасно от нация, която не инвестира в интелекта си. Когато образованието се превърне в периферна грижа, държавата започва да се управлява от посредствени хора за посредствени цели. България днес се намира в точка на критичен избор - или ще даде приоритет на знанието, или ще остане в периферията на Европа - икономически, политически и културно.

Образованието не е разход. То е национална инвестиция с експоненциална възвръщаемост. И ако държавата няма смелостта да го осъзнае и реализира, бизнесът трябва да се превърне в неин будител, в съюзник на учителите и адвокат на младите.

Да, провалът на образованието саботира икономиката, но още по-страшен е провалът на отговорните - онези, които имат силата да внесат промяна, но предпочитат да наблюдават отстрани. България не може повече да си позволи този лукс, защото знанието не е въпрос на избор, то е въпрос на оцеляване.