Трима студенти - Мартин Пенчев, Кезим Медев и Марин Дандаров основават преди няколко месеца сдружението "Лидери за европейско образование", за да разработят и предложат конретни решения на най-сериозните пречки пред развитието на образованието.

Как тримата виждат проблемите на българското висше образование - четете в следващото интервю.

Как вие тримата виждате най-големите проблеми в българското образование, които са най-спешни за решаване?

Марин: Един от проблемите е оценяването на българските висши учебни заведения - методологията на акредитация и непрозрачността. Давам и пример: през 2012 г. преподавател от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ участва в комисията по акредитация на УНСС, а в същата година преподавател от УНСС е един от ръководителите на експертна група по процедура за институционална акредитация на Софийския университет. Сами разбирате, че подобен метод на оценяване, без независима страна, е съмнителен. Оценките са от порядъка на 9,6, 9,5 и ние се шегуваме, че ако на Софийския университет е 9,6, колко трябва да е на Харвард?

Мартин: Законът за висшето образование е променян вече 49 пъти. Висшето образование като цяло се урежда от цели 5 закона. Има много разпоредби, които си противоречат. Има задължения на ректорските ръководства и студентските съвети, които не се изпълняват, но и остават несанкционирани. Достъп до информация, която би трябвало да е публична, въобще липсва на сайтовете на университетите. При правата и задълженията на студентите също има проблем – правата се определят в закона, а задълженията се определят в правилниците на всеки университет.

Кезим: Никъде не е регламентирано на най-висше ниво как трябва да стават изборите на студентски представители, как трябва да става студентското самоуправление в университета. Всеки университет го приема и тълкува по различен начин. В много от университетите се изисква студентска представителност в управлението, но студентите не само, че не могат да станат част от решенията на проблемите, а изобщо не могат да коментират проблеми. В УНСС например имаме студентски съвет, но доколко той е представителен за студентите е спорно, спорно е и доколко се правят политики за университета. Фокусът на работа е странични събития, които не са свързани с дейността на университета. Липсва и форма на вътрешен референдум и това е проблем за по-голямата част от университетите.

Споменахте за неизпълнение на задължения на ректорските ръководства и на студентските съвети. В какво се състои това неизпълнение на задължения?

Мартин: Например създаването на правилници. Автономията на университетите е така уредена, че университетите и техните ръководства, както и студентските съвети, са задължени те да приемат правилници за тяхната дейност. В някои от случаите това задължение не се изпълнява. По закон всеки студентски съвет в България трябва да има и работещ сайт, но такъв имат едва една трета от всички университети в България.

Има инициатива за нов закон за висшето образование. Поне доколкото се появиха различни предложения в публичното пространство, каква е вашата оценка за тях?

Марин: Няма никаква конкретика. През месец март, в разгара на битката за място в парламента, се даваха и даваха обещания. За нов закон, за подобряване на метода за акредитация, за изменения в закона за академичния състав и прочее. Промените в края на април бяха предимно свързани с таксите и приема на студенти, нищо по-дългосрочно и стратегически обосновано.

Какви промени бихте предложили вие?

Мартин: Промяна на методологията за акредитация и по-голямо участие на чуждестранни експерти в акредитацията. Дългосрочна визия и дългосрочна политика за висшето образование в България. Изцяло пренаписване на Закона за висшето образование.

Кезим: Тук е мястото да кажа, че е крайно време да започне да се работи с бизнеса, защото явно на държавата не е наясно какви специалисти ще й трябват след 2,5, 10 или 15 години.

Марин: Точно затова е необходимо сътрудничество между Министерството на образованието и науката и Министерството на труда и социалната политика, така че да се създаде баланс на трудовите ресурси. Това е проучване от какви специалисти ще има нужда държавата в бъдеще и на тази база се задава необходимата бройка студенти. А не както досега, по предложение на академичните съвети.

В малка България има над 50 университета. Един от основните проблеми се вижда, че е това разслоение и конкуренцията за привличане на студенти, което видимо води и до влошаване на образованието. Тук какво може да се направи според вас? Как виждате окрупняването?

Марин: Мисля, че е време да си зададем въпроса приоритетът на държавата е да издържа университетите или е време да започне да инвестира в качествени кадри? Университетите в момента на практика вършат работата на средното образование. Великотърновският университет например е въвел задължителни курсове за ограмотяване. Т.е. там има студенти, които влизат в университета, но са неграмотни.

Проблемът не е толкова в бройката, а в автономията, от която никой не печели. Необходимо е и да се оцени доколко е рентабилно и полезно на държавата, на бизнеса и на хората, които завършват, това образование. Време е да започнем да задаваме тези въпроси. На практика в момента всички могат да влязат в университет, а и да излязат. Причината е, че делът на висшистите в България е един от най-малките в Европейския съюз (ЕС) и това е начинът да настигнем другите държави. Важно е да се инвестира в качество, но за тази цел трябва да се направят други промени.

Що се отнася до сигналите, които вашата организация приема, получавате ли и какви точно?

Кезим: Получаваме сигнали, но няма голяма активност сред студентите през лятото. Преди време получихме сигнал, че в един от университетите, за да взимаш стипендия заради починал един родител, другият пък трябва да е с увреждане. Има и случаи, в които при кандидатстване за общежитие или стипендия всеки път трябва да предоставяш смъртен акт на родител. Какво пречи университетът да има база данни и там да се съхраняват и ползват документи, които не са циклични и временни?

Марин: На студенти им се отказва финансиране на разходи за участие в международни конференции и състезания, а в същото време има няколко източника на финансиране, които ректорските съвети ползват за международни командировки. Идеята ни е да се направи специален фонд към Министерството на образованието и науката, с който да се финансират международни проекти за студенти, с които те трупат опит, контакти и идеи.