Лукан Луканов е председател на Съвета на директорите на „Арома“ АД и собственик на грандхотел „Велинград“. Г-н Луканов е основател на Съюза на работодателите в България и доскоро бе зам.-председател на Конфедерацията на индустриалците и работодателите в България (КРИБ). В момента е председател на Изпълнителното бюро на съюз „Произведено в България” - организацията, която е добре позната с едноименните си инициативи, но и чието ново ръководство е амбицирано тя да се превърне в истинското обединение на малките и средни производители в България. Повече за причините г-н Луканов да излезе от КРИБ,  както и за визията му за развитие на българския бизнес можете прочетете в пълния текст на интервюто в броя на  сп. ENTERPRISE за месец април-май 2012 г.

Г-н Луканов, все по-малко хора като че ли се решават на частна инициатива. Само кризата ли е проблема?

Аз бих казал, че е точно обратното. Все повече хора се принуждават в безизходицата си на частна инициатива. Единици от тях обаче се насочват към производство, защото трудностите там са понякога непреодолими. Много по-трудно е да купиш машини, да вземеш големи кредити, да осигуриш суровини, материали, опаковки, да търсиш пазари, да влезеш в разговори с търговски вериги и т.н. - производството е сложна работа.

Когато говорим за производството, как да се борим с конкуренцията на пазарите, които предлагат по-евтина работна ръка и по-добри условия за инвеститорите, което пък се отразява като по-ниска цена на изделията? Има ли българският производител въобще възможност за успех в дългосрочен план? „Българите нямат пари за българско”, заяви ваш колега наскоро...

Ако играехме при равни условия, бих казал, че нашите предприятия имат много сериозен шанс. За съжаление обаче реалностите са други. Конкурентоспособността на нашите предприятия се намалява с непазарни средства.

Пример номер едно: продажбите в местните търговските вериги се осъществяват от българските предприятия при условия, два пъти по-тежки от тези на многонационалните компании. Разбирайте, че на 100 лв. продадена продукция във веригите, аз трябва да платя разходи по реализацията поне 25-30 лв. Мултинационалните фирми имат сключени международни договори с тези вериги и условията им са далеч по-добри.

Друг пример: как стана възможно да купуваме тук френски картофи? Много просто - субсидиите за фермерите в западна Европа като правило са два-три пъти по-големи.

Също така Всеки българин знае, че лихвите по кредитите в западна Европа са поне два пъти по-ниски. Мога да продължавам, да спомена Шенген, който за повечето е само едно наименование, но за транспортните фирми означава допълнителни разходи.

Всички тези обстоятелства показват, че българските компании не могат да бъдат достатъчно конкурентни на този етап и то не поради факта, че не са конкурентни по принцип.

Какво можем да направим тогава?

България в Европейския съюз трябва да престане да се държи като миноритарен акционер в една фирма и трябва твърдо да защитава правата си. На първо място трябва да се озаптят търговските вериги. Това може да стане с помощта на закона, който сме придвижили. Той е минал оценката за въздействие и мисля, че в скоро време ще се гласува в Народното събрание.

Също така, при всички положения трябва да сработи програма „Конкурентоспособност“. Банките не кредитират в момента, знаете. Те си имат друг бизнес – комисионни, такси и т.н. Програма „Конкурентоспособност“ е източник на свеж ресурс. Това е единствената програма за малките и средни предприятия, отделно от тези, които са за фермерите. За съжаление тя вече години наред се отличава с усвояване, близко до нулата, благодарение на абсолютно нехайната администрация. На моменти тази администрация се държи като чужда администрация, сякаш не е българска, сякаш не вижда личната си полза от това предприятията да са добре.

Държавата трябва също така да преустанови веднага и всячески целия този административен натиск върху производствените предприятия. Данъчният кредит е един от проблемите. Всеки ден в нашите предприятия по някакъв повод влизат контролни органи. Ама влизат във белите предприятия, не ходят в сивия бизнес. Това трябва да се промени. Предприятията трябва да се оставят на свобода, да произведат.

Това са направленията, в които според мен съюз Произведено в България ще работи здраво, за да можем да осигурим тази среда.

При положение, че потреблението в страната е намаляло, доколко износът е решение за малките и средни производители?

Износът като цяло в по-голямата си част е неприсъщ за много малките и малко-средните предприятия, които всъщност са голямата маса. Те нямат организацията, структурата, възможността нито да водят преговори, нито да реализират този износ. Износът е в ръцете на средните и големи фирми в България, които имат опита и административната възможност да го вършат. Вижте и структурата на износа. В този износ почти няма хранителни продукти. В него се забелязват метали, машини, електроенергия, но не и продукти от първа необходимост и потребителски стоки.

Вие мислите ли за допълнителни пазари за вашата компания?

Непрекъснато мисля и започвам да си давам сметка, че това не е съвсем възможно. Защото ЕС изглежда много добре на хартия. Всеки има права. Да, но на практика е „не“. Какво значи аз да се появя и да кажа „искам да ви продам моите пасти, бои, четки“. Кой съм аз? Аз съм никой, тук, в България не мога да ги продам, защото търговските вериги решават какво да продават и какво не, та камо ли там.

На всичко отгоре продажбата на собствени етикети, собствен бранд не е лесна работа. Имаш нужна от сериозни бюджети. Затова българските производители имат повече шанс в продажбата на private label продукцията или да го кажем по-различно – contract manufacturing – да произвеждаме под чужди етикети. Това също е експорт. Важното е, че се произвежда тук и парите остават тук.

Какви са реалностите в момента за българското производство? През последните 20 г. ситуацията коренно се промени. Кои подсектори имат реална перспектива?

Аз мисля, че основните конкурентни преимущества на България са тези, които са били в началото на 20 век и от създаването на Третата българска държава – селското стопанство, производството на храни и хранителни продукти. За съжаление към днешна дата внасяме 80% от свинското месо за да прави салами тук, 90% от телешкото, 50% от млякото, 60% от зеленчуците. Къде отидоха нашите градинари, които учеха унгарци, чехи и поляци? Като минаваме покрай магистралите заедно с чужденци, хората питат „какво става тук?“, „какво правите вие?“ при този огромен световен проблем – глада. Трябва да се върнем към производството.