Отсъствието на икономически теми от публичните дебати е хем успокояващо, хем започва да индикира задълбочаваща се липса на идеи за бъдещето, насочени към измерими подобрения на доходите, условията на живот и личното благоденствие.

От една страна, добре е, че в поредната предизборна кампания не сме свидетели (засега) на надиграване с безумни начинания, увреждащи бизнес средата или продънващи дългосрочно устойчивостта на държавните финанси. От друга, като че ли вече напълно се загуби стремежът към търсене на дългосрочни решения в подкрепа на конкурентоспособността и разширяването на потенциала за икономически растеж.

Сериозният труд на Марио Драги, който вече коментирахме, дава реалистична диагноза поне на част от структурните проблеми на Европа. Впрочем, докладът е за Европа, но между редовете четем "Германия" - и ако ядрото, двигателите на континента не иновират, не инвестират и затова са неспособни да се адаптират и да увеличават продуктивността си, не започват ли да изникват, макар и в умален и опростен вид, същите предизвикателства в нашата периферна, провинциална стопанска територия?

Заводи затварят и преместват дейността си в други страни, бизнес асоциации постоянно се оплакват от ръста на минималната работна заплата, но същевременно - и от липсата на работна ръка, в трудоинтензивните дейности в туризма, ресторантите и подобните услуги цените продължават да растат с темп доста над средната инфлация, а България продължава да е на дъното на Европа с най-голям дял ученици с ниски резултати по математика, четене и писане.

Сравнителната статистика за разходите за труд и възнагражденията носи поредното "отрезвяване" - или поне би следвало - и дава поглед към това, което предстои:

• Към средата на годината България е втората страна в ЕС (след Хърватия) по нарастване на индекса на разходите за труд на годишна база. В сравнение с второто тримесечие на 2023 г., възнагражденията у нас са се повишили с 15,4%, докато средно за ЕС нарастването е 5,1%. Запазва се тенденцията заплатите в Централна и Източна Европа да растат значително по-бързо от тези в Западна - естествен процес на сближаване в един отворен пазар. И ако в България говорим за двуцифрен ръст , в Германия, Франция и Италия средното повишение е в рамките на 3-4%.
• Това не е нито инцидентно, нито отскоро - за последните шест години в региона на Централна и Източна Европа възнагражденията са нараснали с 80%, а България е на трето място след Литва и Унгария с близо 97%. Още повече, индексът отчита разходите в местна валута - а някои от страните в региона са с плаващи курсове. За същия период средно в ЕС разходите за труд нарастват с 24,7% - или четири пъти по-бавно от България, в Германия - с 21%, във Франция - с 18%, в Италия - с 12%.
• Вероятно предстои още от същото, защото дори след това удвояване на заплатите за последните шест години средните почасови разходи за труд в България са най-ниски в целия ЕС. Сравнени със средното за еврозоната, те са близо 4 пъти по-ниски, а дори ако гледаме само региона на Централна и Източна Европа, у нас заплатите са средно с 38% по-ниски.

При намаляващо и застаряващо население и при поне в краткосрочен план непоправимо слаби образователни резултати, натискът за увеличение на заплатите неминуемо подкопава конкурентоспособността. Единственото решение е по-висока производителност, която обаче изисква предприемаческо усилие, подкрепено от иновации и структурна трансформация чрез промяна на продукти и технологии.

За всичко това са нужни инвестиции, а България в последните години е на дъното на региона с капиталообразуване от едва 17-18% от БВП. Те, на свой ред, са възможни само ако има и насочени политики за подобряване на бизнес средата и разширяване и подобряване на качеството на човешкия капитал, в т.ч. за активиране и бързо придобиване на нови умения.

Автор: Лъчезар Богданов, Институт за пазарна икономика

* Заглавието е на редакцията. Материалът е публикуван с оригинално заглавие "Няма хора: затварящи заводи, инфлация и Марио Драги"